Жак Жуйар

ПЛАМЪКЪТ НА ЙОАН ПАВЕЛ II



      Изглежда Йоан Павел II изпитва някакво странно удоволствие да демаскира и да разочарова всички онези, които, виждайки отслабващото му здраве, внушават той да излезе най-сетне в заслужен отдих. И аз не пропуснах да се присъединя към този хор преди години - но оттогава се въздържам от подобни пожелания. Неотдавнашният акт на покаяние на Папата, недостатъчно оценен от медиите, е очевидно едно от най-важните достижения на неговия понтификат и може да означава прелом в историята на Църквата. Макар ръката на Папата все по-видимо да трепери, макар лицето му да издава огромна изтощеност, а тялото му конвулсивно да се притиска към кръста, този кръст, който е длъжен да носи - какъв великолепен символ!, - няма съмнение, че с 94-те акта на разкаяние, отнасящи се до конкретните прегрешения на Църквата, Папата иска с един замах да помоли тържествено за опрощение на греховете, допуснати през двете хилядолетия християнство, и преди всичко за прегрешенията на Католическата църква.

      Тези прегрешения са поделени в шест главни категории: грехът на нетолерантността, който обхваща преди всичко кръстоносното движение и инквизицията; грехът на скарването на хората, обхващащ анатемосването и религизните войни; грехът на антисемитизма (презрение, враждебност, премълчаване); грехове спрямо правата на народите, на емигрантите, спрямо уважението на другите култури и религии; грехове спрямо достойнството на жените и единството на човешкия род; грехове спрямо основните права на човешката личност. Тяхното изброяване представлява неумолим и суров акт на обвинение на Църквата във всякакви отстъпления от евангелското послание, които тя е допуснала.

      Трябва да прочетат тези текстове тези, които непрекъснато обвиняват Йоан Павел II в триумфализъм. Не са много примерите за институции, подлагали себе си на толкова сурова самокритика. При целия си консерватизъм в областта на нравите и метода на ръководене на Църквата Папата не изгуби нищо от революционния плам, с който се обявява в защита на човешките права. По-рано обвиняваше комунизма - и колко последователно и резултатно! - и капитализма - и то с каква независимост на духа! Сега не се страхува да подклади огъня в недрата на собствената си Църква.

      Можем да разберем съпротивата на римската курия, както и враждебността с която посрещнаха папското разкаяние интегристите под знака на архиепископ Льофебр. По-трудно е обаче да си обясним резервите от страна на известни юдаистични авторитети - напр. на великия равин на Израел - Израел Лау, който изрази разочарование, че папският акт на покаяние не споменава директно Шоа. Слушайки тези гласове, човек може да помисли, че по време на последната война евреите са били подложени на гонение от Католическата църква. Сякаш не е достатъчно да се каже, че Църквата не е осъдила извършените тогава престъпления! Друг е въпросът, че Рузвелт, Чърчил, Де Гол и Червеният кръст също мълчаха. Това обаче не оправдава в моите очи Пий XII; и строгостта, с която правилно е оценен, отговаря на убеждението за моралния ранг на мисията на папството.

      Но престъпленията срещу евреите по време на войната основателно са наречени престъпления срещу човечеството. Поради това всеки от нас, било евреин, било друг човек, има правото и задължението да признае, че те го засягат лично. Днес, след поредицата актове на разкаяние, направени от толкова много личности, от Вили Бранд до Йоан Павел II, е необходимо да повтаряме, че Шоа трябва да сближава християните и евреите, а не да ги отдалечава и да ги настройва едни срещу други. Това е тема на многобройни дискусии в редакцията и тема на моите чести разговори с Жан Даниел (публицист от "Нувел Обсерватьор" - пол.ред.). Затова се чувствам упълномощен да напиша тук също и от негово име: ако евреите чувстват тежкия дълг да помнят своите изтребени предци, те трябва също така да признаят, че престъплението, извършено срещу евреите, засяга днес цялото човечество. Това смазващо унижение е участ на всички ни и в този смисъл всички сме деца на депортираните. Всяка друга нагласа би била по същество сбъдване, вече след смъртта на Хитлер, на неговата воля да осъществи посмъртно изключване на евреите, които изключваше приживе - изключване в страданието и в паметта на човешкия род.

      Значимостта на жеста на Папата, невиждан в историята на Църквата, е толкова огромна, че не би ми стигнало място да обхвана всички негови последствия. Първо, колко далече в миналото трябва да достига в наше време покаянието? Трябва ли Франция да измоли немците за прошка за насилственото усмиряване на Палатина, извършено през XVII век от маршал Турен, а жителите на Африка - за търговията с роби? Трябва ли Европа да се покае пред останалия свят за колониализма? Ще трябва ли един ден и арабите да помолят за прошка заради завоюването на част от басейна на Средиземно море? Пренаписването на моралната история на човечеството в съзвучие със задължителните днес критерии е начинание, от което никой няма да излезе безгрешен.

      От друга страна - ще мълчат ли комунистите вечно за престъпленията на Сталин, в които участваха и техните морални водачи? Ще останат ли комунистическите престъпления единствените, които не изискват нито памет, нито покаяние? Трябва най-сетне да се замислим над значението на вълната от покаяния, която обхваща днес света и в която Жак Дерида вижда, независимо от отслабването на християнските църкви на Запад, "процес на рехристиянизация" в световен мащаб (интервю за "Льо Монд де Деба", декември 1999).

      Няма съмнение, че генералното, а дори и всеобщо покаяние, към което пристъпва Папата от името на Католическата църква, няма нищо общо с философския дебат над опрощението на абсолютното зло, който води нашият век от времето на Освиенцим, проблем, който измъчва съвестите на съвременните хора - от Хана Арент до Дерида. Кой може да прощава? Кой е упълномощен за това? Предполага ли опрощението предхождащо го разкаяние на виновния? Дерида подчертава, че опрощението е нещо различно от амнистията, от политическото помиряване или договарянето въз основа на принципа "прощавам ти вините в замяна на твоето разкаяние", и вижда в истинското опрощение - опрощението в чистия му вид, дадено от човека на друг човек - един изключителен, изцяло безкористен, аполитичен и в някакъв смисъл "безумен" жест. Тук не става въпрос за опрощение на непростими престъпления. Едгар Морен отговаря на Дерида, че опрощението не може да бъде безумен жест, а жест на човечност в най-пълния смисъл на думата; че то отделя престъплението от престъпника; че е божествен акт на разбиране, който се таи в самата сърцевина на човешката кондиция.

      Наистина това е прекрасен дебат и - както казват философите - неразрешим, защото се води вътре във всеки от нас. Бих искал да добавя само това, че опрощението - а трябва да обърнем внимание, че Йоан Павел II моли за него преди всичко Бога - е по същността си акт на включване. Така, сякаш осъденият открива благодарение на тайната на човешкото причастяване - човечността, от която сам се е лишил.


      * Жак Жуйар - френски историк и есеист, член на редколегията на седмичника "Льо Нувел обсерватьор", където е публикуван текстът,    бр. 1845/2000 г. Препечатка в "Газета виборча", 18 май 2000 г.


              Превод от полски © Вера Деянова

      Литературен вестник, юни 2000


| top | home |

Created: 09.06.2002
 WEB Design © DarlSoft Workshop